5:56 часа. Будя се от поредния звук, който чувам за тази нощ. Изненадващо съм много свежа. В хижата се спи много леко и приятно, нищо, че в стаята има още 13 човека, които ту стават, ту лягат, бълнуват, сънуват планини или просто похъркват от време на време. Следващите четири минути дори не опитвам пак да задрямам, просто нервно очаквам момента…
Точно в 6:00 всички стават като по часовник. В стаята не се чува нито една аларма, но въпреки това наблюдавам как 13 човека се събуждат и се изхлузват от топлите си легла един по един, сякаш излизат от някакъв общ сън. Въпреки ранния час всички сме свежи и готови за нови приключения.
Връх Ботев ни очаква.
Обличам се набързо като преценявам времето за предстоящия ден единствено чрез въображението си. Хапвам набързо стар сандвич, оцелял в раницата ми на минусовите температури през изминалата нощ, пийвам глътка горещ чай от билки и тръгвам да покорявам първия си връх преди още да съм изпила едно кафе.
Групата се събира отстрани до хижата за бърз тийм билдиг, получаваме инструкции за това, което ни предстои през деня и потегляме. А за късмет ни изпраща белият кон, който обитава полята около хижата.
Теренът започва плавно, като за ранна утрин. Тясна пътечка, която лека полека става все по-стръмна, но го прави толкова бавно, че една забелязвам промяната. Докато ходя предпочитам да мълча, а и не чувам някои от другите да разговаря и в този час това ми харесва. След още няколко минутки на пътечката се спирам и се обръщам назад. С удивление забелязвам, че слънцето се е показало над хълма зад нас и съвсем неочаквано ставам свидетел на планинския изгрев в цялата му прелест. Денят определено започва добре.
След още малко известно време по вече по-неравния и стръмен терен идва най-трудната, а както се оказва и най-известната част от маршрутът ни за деня – Тарзановата пътека.
Основният въпрос, който всички си задават, свързан с Тарзановата пътека, е „Опасно ли е?“.
Отговорите обаче зависят единствено от вашата подготовка и страха ви от височини. Важно е да знаете, че, не трябва да сте Тарзан, за да преминете пътеката. Тя всъщност е кръстена на Тодор Божков с прякор Тарзана, който за първи път прекарва трасе през нея през далечната 1941 г. Пътеката е обезопасена с метални въжета, които освен всичко друго са и помощни. Лично на мен ми помогнаха изключително много, докато прескачах през камъните.
Тарзановата пътека се преминава за около 30 минути, в зависимост от темпото ви. Точно след нея отгоре на хълма има приятна полянка за почивка. От нея се разкрива невероятна гледка – от едната страна, долу в подножието на скалите, се вижда хижа Рай. Изглежда толкова близо, а всъщност сутринта, когато тръгнахме от там, ми се струва като преди цяла вечност. На другата страна вече се вижда той – връх Ботев, заветната цел за деня.
Време е за малко вода и няколко глътки въздух преди да поемем по последната отсечка към върха. Тя не е трудна, но е доста дълга, затова е време да тръгваме. Малко преди върха преминаваме и през горната част на Райското пръскало, което в този сезон не е пълноводно.
Още малко усилия, няколко крачки и достигаме върха. Най-сетне, връх Ботев. Най-високият връх в Стара планина и най-високият връх за мен.
Отгоре на върха бързаме да се снимаме до табелата, на която е изписана надморската височина. Духа силен вятър, но това не ни спира да позираме, уморени, с разрошени коси, но щастливи, че сме вече тук. Пием чай, кафе, похапваме от известния йогурт с боровинки, смеем се и се любуваме на гледките. Оставаме на върха повече от час.
Когато тръгваме надолу, всички облаци си отиват и небето се прояснява. До хижата стигаме за около 3 часа. Там почиваме за 30 минути, хапваме, пийваме вода и се подготвяме за по-дългия път – този до местността Паниците в Калофер. Надолу пътят определено е по-лек и сме много по-бързи. Въпреки, че едва на предишния ден съм се качвала нагоре по същия път, всички емоции ме карат да мисля, че е било преди цяла вечност.
Един уикенд изпълнен с емоции, който определено си струваше усилията.
Вашият коментар