…вместо равносметка

“Self-care is never a selfish act—it is simply good stewardship of the only gift I have, the gift I was put on earth to offer to others.” – Parker Palmer

Тази година за рождения си ден си подарявам единствено любов. От мен, за мен. Само това ми е нужно и само това искам през декември, а дори и през следващата година.

Напоследък много слушаме, четем, гледаме (кой, каквото предпочита) за любовта към себе си и колко е важна тя. Но замисляме ли се всъщност защо е толкова важна и какво ни носи тя?

Аз гледам да се замислям за нея от време на време, но най-често я откривам в малките жестове, които правя за себе си. Например допълнителният час сън, когато знам, че наистина имам нужда от него, или пък вечер за почивка, когато всъщност трябва да свърша нещо друго, но силата ми е на привършване.

Усетих нуждата от малко self-love, когато започнах да забелязвам как с всеки изминал ден доближавам точката си на предел, след която ще се пречупя. В последните два-три месеца времето течеше на бързи обороти, работата ставаше все повече и повече, а задачите се трупаха и едва стигах до тях, за да започна да ги отмятам. Колкото повече неща успявах да свърша, толкова повече се губех в деня. Спрях да се чувствам добре от напредъка, усещах единствено умората.

Когато загубиш удоволствието от това, което вършиш, то губи всякакъв смисъл. Тогава вече няма значение, дали си го направил, или то се е превърнало в поредната пропусната възможност. За да изпитваме удоволствие, от това, което правим, трябва да вложим енергията и желанието си в него. Или поне това открих аз за себе си, докато се опитвах да се разхождам не с една, не с две, а с много повече дини под мишница, както казват…

А за да успея да оценявам момента, трябваше да започна да оценявам себе си. За да спра да третирам ежедневието си като задача в списъка с отметки, просто започнах да ценя всеки момент за това, което представлява той, и да му отделям достатъчно време, за да може в края на деня да го го оценя като нещо истинско. За да има защо да поглеждам назад от време на време.

Повечето хора си правят равносметка през януари или пък съвсем в края на годината. Аз си правя равносметка около рождения си ден и опитвам да отделя оставащите дни от годината, за да догоня това, което ми се изплъзва, или за да планирам следващата година.

Поглеждайки назад към мисления списък с целите ми за годината осъзнавам, че никак не мога да отбележа всички като постигнати. Но всъщност това никак не ме притеснява. Напротив, това ме вдъхновява. Защото мога да видя къде съм се целила и накъде да продължа след това. А всичко постигнато ме кара да се ценя все повече.

Обичта към себе си далеч не е само това. Тя много повече от гледане на филм вечер, топла вана или маска за лице. Обичта към себе си изглежда различно за всеки според собствения му фокус. Но за мен тази година любовта към себе си означава да се обичам, дори когато нямам време за това. Да се обичам, дори когато съм недоволна от себе си и начина, по който преминава деня. Да се обичам, дори когато плача. Дори когато не искам да ставам от леглото. Да се обичам, дори когато не ми е до обичане.

И го правя, защото ще има и утре.

Защото успехът идва едва след като се научим да оценяваме себе си. А успехът за мен означава в края на деня да бъдеш щастлив вкъщи.