През изминалата седмица решихме да разнообразим ежедневните градски дни с разходка до близката Витоша. За 6 години живот в София, аз така и не се бях качвала там, освен един единствен път до Копитото. Отдавна исках да променя това и да мина поне по някои маршрути в планината. Като за начало избрахме едни от най-популярните места – Боянския водопад, Боянското езеро и Боянската църква.

Разходката ни започна от Златните мостове, до които пък стигнахме с автобус №63 от Красно село.

До Витоша с градския транспорт не е толкова страшно, колкото звучи и всъщност пътят се изминава бързо и лесно.

След като разгледахме Златните мостове дадохме началото на един доста дълъг преход. Пътеката за Боянския водопад започва в ляво от местността и продължава напред през малко заведение, а след него и голяма поляна, на която можете да направите първата си почивка. Ние решихме да продължим по пътя към водопада.

Тръгвайки нагоре пътеката е полегата и не представлява никаква трудност. Малко след това пътят се разклонява нагоре в гората. За водопада поехме по павираното шосе, след като видяхме доста хора да минават от там. По време на разходката ни имаше доста трафик и това определено повлия на изживяването – гората е до теб, но ти все пак се чувстваш сякаш си в града.

Пътят по паважа не е много дълъг и се отбихме в ляво след като видяхме и първата табела за Боянския водопад непосредствено преди хижа „Момина скала“. Пред нея също има голяма поляна, където можете да се отбиете, както и да хапнете нещо в заведението до нея.

От там пътеката навлиза изцяло в гората. На места е лека и приятна, но на други е доста тясна и стръмна. Подходящите обувки са ключови за този преход. Пътеката е означена, но на места е лесно да се заблудите, точно както направихме и ние един-два пъти. Малко по-напред по пътя започва да се чува и реката, която може да ви служи и за допълнителен ориентир.

За мен най-неприятната част от пътеката беше непосредствено преди водопада – беше доста стръмно и хлъзгаво. Няколко стъпки по-надолу и всичко това отмина много бързо при вида на Боянския водопад.

Честно казано отидох неподготвена и наистина не мислих, че на живо ще ме впечатли така – оказа се невероятен. Да, определено не беше в най-пълноводната си форма, но това по никакъв начин не намали любопитството ми и се взирах в него няколко минути. Чак след това се сетих и да го снимам.

Както се и очакваше – имаше много посетители.

Но това може ли наистина да е изненада? Такава красота и то само на 2 часа от София си струва да се посети и то не веднъж.

Починахме си на метри от пръските на водопада, погледахме го, снимахме се потеглихме. Все пак ни чакаше още доста път.

За Боянското езеро поехме нагоре по пътеката, от която дойдохме.

Жълти указателни табели показваха пътя и след като стигнахме до главната пътека трябваше да се отклоним в противоположната посока. На места между клоните на дърветата се откриват и прекрасни гледки към града.

Малко преди самото езеро изгубихме маркировката и се загубихме по стръмните пътеки в гората. Решихме да слезем възможно най-ниско и там видяхме, че пътеката се разделя в две противоположни посоки. Интуицията ни подсказа да тръгнем на дясно и наистина не след дълго чухме детски гласове зад дърветата – това беше правилната посока.

Езерото изглеждаше спокойно и много красиво под слънчевите лъчи. Цветовете наоколо още се пазиха от приближаващата есен и не се даваха на настъпващата промяна. Зеленото допринасяше за истинското спокойствие, което се носеше във въздуха наоколо.

Езерото е изкуствено създадено през 1906 г. Днес е важно място за множество земноводни, влечуги и др. Всъщност ние забелязахме водна змия близо до брега, но аз веднага побързах да избягам от там.

Покрай езерото има няколко места, подходящи за почивка. Там останахме около 20 минути и презаредихме с по едно шоколадово брауни.

• 

• 

На този етап аз вече бях доста уморена, но знаех, че ни остава само още една точка от маршрута – тя беше Боянската църква.

Решихме да довършим разходката си и да видим и Боянската църква –

струваше ми се, че след като обикаляме Боянски обекти, църквата също трябва да е някъде наблизо. От езерото обаче нямахме и идея на къде да поемем, а точно там не можахме и да видим табела, която да указва нашата желана дестинация. Тук на помощ се включи Google Maps, който успя да ни покаже правилната посока в гората.

Следваше стръмно изкачване по пътеката, от която бяхме стигнали до езерото. Малко по-напред по пътеката пък направихме остър завой на дясно и точно там видяхме и маркировката, която водеше надолу към изхода на Природен парк „Витоша“.

Пътят е добре маркиран – това може би беше най-добре маркираната пътека, през която минавахме за целия ден.

Този път не успяхме да се загубим и след около 40-50 минути спускане надолу, стигнахме до края на парка – той всъщност служи за начало на по-популярните маршрути към Боянския водопад, езерото, както и Черни връх.

След като излязохме от гората имахме още около 5-10 минути път до църквата.

Боянската църква „Св. св. Никола и Пантелеймон“ е средновековна българска църква и е един от културните символи на България и е включена през 1979 г. като културен паметник в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

Ние не успяхме да влезем вътре, но това със сигурност ще остане за следващото ни посещение – стенописите там си струва да бъдат видени поне веднъж.

След разходката ни беше време да се прибираме – почти целият ден си беше отишъл, но пък приятните емоции и красивите гледки, които видяхме, си оставаха за нас.